Книжарница

Новини и събития

Откъси от романа "Бял шум" на Дон Делило

Преводачката Зорница Христова любезно ни предостави първите две страници от романа:

 

"Бяха тук към обяд – дълга лъскава нишка от комбита, криволичеща в западната част на колежа. Точеха се покрай оранжевата скулптура от винкел и се отправяха към общежитията. Покривите им тънеха във внимателно прикрепени куфари с облекло за студени и топли дни; кашони със завивки, ботуши, обувки, книги и канцелария, чаршафи, възглавници и юрганчета; сред рула от килими или спални чували; колела, раници, ски, английски и каубойски седла, надуваеми салове. А когато започваха да се влачат и спираха, наизскачалите студенти тичаха да отворят задните врати и да вадят насъбраните вътре предмети: музикални уредби, транзистори и компютри; маломерни хладилници и комплекти от масички; кашони с касетки и дългосвирещи плочи; маши и сешоари; тенис ракети, футболни топки, стикове за лакрос и за хокей, лъкове и стрели, забранени субстанции, противозачатъчни хапчета и други средства; разни вредни храни, още неразопаковани – чипсове с лук и чесън, начо снакс, сухи пасти с фъстъчено масло, “Вафело” и “Кабуум”, дъвки с фруктов вкус, карамелени пуканки, близалки “Дум-дум” и ментолки “Мистик”.
Гледам този спектакъл всеки септември от двайсет и една години. Винаги е поразителен. Студентите се поздравяват с комични възгласи и припадничави излияния. Заслепени от слънцето, майките и бащите им стърчат до колите и откриват навсякъде свои подобия. Добросъвестният загар. Елегантният грим върху киселото изражение. Чувстват се подмладени, разпознати като мнозинство. Жените свежи и будни, диетично изваяни, помнещи имената на хората. На мъжете им стига да отмерват времето – дистанцирани, но доволни и доказани като родители; нещо в тях намирисва на сериозни застраховки за всичко. Това автомобилно събрание не по-малко от всички техни действия през годината, от помпозните литургии и законите ще покаже на родителите, че те са сбор от сродни души и доверени умове, че са нация, че са народ.
Тръгнах от кабинета си и се спуснах към центъра. В този град има къщи с кули или с двуетажни веранди, на които стопаните седят в кленови сенки. Има църкви в елински и готически стил. Има приют за луди с висок портик, фризове по капандурите и стръмен покрив, който завършва с перест като ананас орнамент.
Аз, Бабет и децата ни от предишните бракове живеем към края на една тиха уличка, която някога е била гора, прорязана от дълбоки клисури. Отвъд задния двор долу в ниското днес минава магистрала, тъй че като си легнем нощем в месинговите си кревати, оределият трафик се плиска край нас – несекващ, далечен брътвеж около съня ни, сякаш мъртви души си приказват на прага му.
Аз съм декан на Факултета по хитлеристика на Колежа на хълма. Де факто измислих тази специалност в Америка през март 1968 г. Беше студен ясен ден с пресекливи ветрове откъм изток. Щом предложих на ректора да направи цял един факултет за живота и делото на Хитлер, той веднага видя перспективата. Имахме незабавен, френетичен успех. Ректорът се издигна до съветник на Никсън, Форд и Картър, преди да загине на ски-влек из Австрия.
На пресечката на Четвърта и Елм Стрийт колите свиват вляво към супермаркета. Една сбутана в малко четвъртито возило полицайка оглежда района за паркирали незаконно коли, подправен километраж и винетки с изтекъл срок. Стълбовете из нашия град са обсипани със саморъчни обяви за изгубени кучета или котки, понякога писани от дете.

2.

Бабет е висока и обилна на плът; не й липсва широта, нито тежест. Фанатичните светли валма на косата й са в онази особена охра, която някога се наричаше мръснорусо. Ако беше миньонче, косата й би изглеждала прекалено сладникава, твърде провокативна и нагласена. Едрината обаче й придава известна сериозност. Жени с нейния ръст не планират подобни неща. Не им стига лукавство за конспирациите на тялото.
- Да беше дошла – казах аз.
- Къде?
- Днес е денят на комбитата.
- Пак ли го изтървах? Нали трябваше да ми напомниш?
- Като почнеш от музикалната библиотека, чак до щатската магистрала се точеха. Сини, зелени, винени и кафяви. И лъщяха на слънцето като някой пустинен керван.
- Знаеш, че трябва да ми се напомня, Джак.
Рошавата Бабет притежава небрежната достолепност на човек, тъй зает със сериозни въпроси, че не знае и не иска да знае как изглежда отвън. Не че тя върши велики дела, както ги дефинира светът. Прибира децата и се грижи за тях, води курс към програма за възрастни и участва в доброволческа група за четене на незрящите. Веднъж седмично ходи накрай града да чете на един старец, Тредуел. Той така е известен. Стария Тредуел, като че ли е някаква природна забележителност, скала или блато. Бабет му чете “Нешънъл инкуайърър”, “Нешънъл експрес”, “Глоуб”, “Уърлд” и “Стар”. Старецът си държи на седмичната порция мистерии. И какво лошо има? Каквото и да прави, Бабет ме кара да чувствам сладостно задоволство от това, че съм свързан с една тъй пълнокръвна душа, любеща светлината и живота нагъсто, безразборното гъмжило на семействата.
Гледам я непрекъснато как извършва нещата в отмерена последователност, сръчно, с видима лекота – не като бившите ми жени, които имаха склонност да се чувстват откъснати от предметния свят – отбор самодостатъчни и префинени дами с връзки в интелектуалните среди.
- Не колите им исках да гледам. Хората какви бяха? Носеха ли жените плисета и пуловери с вита плетка? А мъжете с рединготи ли бяха? И какво е въобще “редингот”?
- Те се чувстват удобно с парите си – казах аз. – Вярват искрено, че им се полагат. Тази увереност им придава някакво арогантно здраве. Те мъничко сияят.
- Трудно ми е да си представя смъртта на нивото на техните доходи.
- Може да не съществува във вида, в който я знаем. Само някакви документи ще сменят притежателя си.
- Не че нашата не е комби.
- Но е малка, металически сива, а едната й врата е ръждясала.
- Къде е Уайлдър? – попита тя, паникьосвайки се по навик, и викна името на детето (едно от нейните), застинало на триколката си в задния двор.
Бабет и аз водим разговорите си в кухнята. Тя и спалнята са главните стаи тук, обиталищата на силата, изворите. Двамата си приличаме по това, че смятаме остатъка от къщата за склад на мебели, играчки, непотребните вещи от предишни женитби, на различни комплекти деца, наследени неща и боклуци. Разни работи и кашони. Защо тези предмети носят толкова скръбен товар? Сякаш влачат след себе си мрак и прокоба. Карат ме да се боя не от личния крах и провал, а от нещо по-общо, нещо едро по мащаб и по смисъл.
Внесе Уайлдър и го сложи на кухненския плот. Денис и Стефи слязоха и говорихме с тях какви пособия ще им трябват за училище. Не след дълго стана време за обяд. Възцариха се хаос и шум. Ние се суетяхме, сдърпвахме се, изпускахме прибори. И когато измъкнахме нужното от хладилника, шкафовете и ръцете на другите, почнахме мълчаливо да мажем с горчица или майонеза ярко оцветената си храна. Атмосферата бе пропита със сериозно очакване на отплата за тежък труд. Бяхме твърде нагъсто и Бабет и Денис се удариха с лакти на два пъти, без обаче да кажат и дума. Уайлдър още седеше на плота, обкръжен от отворени кутии, смачкано фолио, лъскави торбички чипс, покрити с найлон купички пастообразни вещества, халки на капачки и телчета за връзване. Хайнрих влезе, огледа внимателно сцената – мой единствен син – след което отвори задната врата и изчезна.
- Това не е обядът, който си бях планирала – проговори Бабет. – Сериозно си мислех да хапна кисело мляко и пшенични зародиши.
- А, това пък къде сме го чували? – рече Денис.
- Сигурно точно тук – каза Стефи.
- Все купува такива неща.
- Но не ги яде никога.
- Защото си мисли, че ако продължи да ги купува, ще трябва да ги изяде поне колкото да се отърве от тях. Все едно се опитва да излъже сама себе си.
- Те заемат половината кухня.
- После тя ги изхвърля, защото се развалят, без да ги е опитала – рече Денис. – И започва да ги трупа наново.
- Накъдето и да погледнеш – каза Стефи, - те са там.
- Тя се чувства виновна, ако не си ги купи; или ако ги купи и не ги изяде; гузна е, като ги гледа в хладилника, гузна е, като ги хвърля.
- Все едно уж не пуши, пък пуши – рече Стефи.
Денис бе единайсетгодишно, упорито дете. Водеше общо взето ежедневна борба с онези от навиците на майка си, които й се струваха вредни или прахоснически. Аз от своя страна защитавах Бабет. Заявявах, че сам имам повече нужда да вложа малко твърдост в режима на хранене. Напомнях й колко харесвам как изглежда. Казвах, че в едрината има някаква честност, стига да е премерена. Малко повече плътност кара хората да изпитват доверие.
Ала тя не харесваше нито бедрата, нито ханша си, ходеше бързешком и изкачваше с тичане стъпалата на стадиона към неокласическата гимназия. Казваше, че изкарвам недостатъците й нещо хубаво, защото съм устроен да пазя близките си от истината. Все едно оттам нещо ни дебне, казваше ми Бабет.
В коридора горе зави датчикът за дима – или да извести, че батерията е свършила, или да ни доложи, че е станал пожар. Ние довършихме мълчаливо обяда си...".


Вход за потребители

потребител:

парола:

Забравена парола
Защо да се регистрирам?

Новини и събития

Културни и други събития

Представяне на книгата "Българските освобождения. Изгубените поуки"

На 27 януари, от 18 ч. във Военния клуб в София ще бъде представена книгата на Румен Данов - "Българските освобождения.

Интервю с ДЕЯН ЕНЕВ

Писането е споделяне Докато свят светува, споделянето ще е истинската спойка между хората - казва известният

Откъси от книги

"Българските освобождения. Изгубените поуки" - РУМЕН ДАНОВ

Миналото е сблъсък на умрели версии. Която оцелее, възкръсва и това остава за поколенията... Историята на поредния

"Спомени за хора, камъни и риби" - БОРИС ХРИСТОВ

Смъртта ни праща често своите послания - върви подире ни и връзва скъсаните нишки на Съдбата; държи ни за

"Гравьор на сънища" АЛЕКСАНДЪР СЕКУЛОВ

Наско Х. Слезе на острова за любовни истории само с едно сребърно ключе в джоба. Върху дръжката му имаше релеф